forum.lex.bg

Съдебна практика на ВС на НРБ - гражданска колегия, 1979 г., С., Наука и изкуство, 1980 г.

чл. 68,

чл. 79,

чл. 80, ал. 1 ЗС

За да се приеме, че е прекратено владението на останалите сънаследници върху наследствената вещ, е необходимо сънаследникът да е извършил такива действия, от които се вижда, че фактическата власт на другите сънаследници е прекратена, че ако се опитат да я упражняват върху вещта, ще бъдат отблъснати. Сънаследникът е отнел владението върху вещта на останалите сънаследници, ако не ги допуска да ползуват общата вещ по никакъв начин или пък ползува вещта по такъв начин, който показва, че я счита за своя. Не е достатъчно един от сънаследниците да се ползува сам от вещта, за да се приеме, че владението на останалите сънаследници е прекратено.



----------------------------

Някой от наследниците може да придобие пълна собственост върху общите вещи по давност. Може да я придобие чрез дългата десетгодишна или чрез кратката петгодишна давност. Ще я придобие чрез дългата давност, ако владее общия недвижим имот в продължение на десет години. За да придобие недвижимата вещ, е необходимо, той да я е владял в продължение на десет години сам. С откриването на наследството всички вещи, които са били във владеене на наследодателя, минават във владение на наследниците му по право, без да е необходимо да са завладели фактически вещите. При това положение, щом като с откриването на наследството всички сънаследници са във владение, за да може един от тях да придобие по давност тези вещи, нужно е владението на останалите да е било отнето от него. Като се има предвид, че всеки от сънаследниците може да се ползува от общата вещ, вижда се, че не е достатъчно един от сънаследниците да се ползува сам от веща, за да се приеме, че владението на останалите сънаследници е прекратено. Необходимо е сънаследникът да е извършил такива действия, от които да се вижда, че фактическата власт на другите сънаследници е прекратена, че ако те се опитат да я упражнят върху вещта, ще бъдат отблъснати. Сънаследникът ще е отнел владението върху вещта на останалите сънаследници, ако не ги допуща да се ползуват от общата вещ по никакъв начин. Същото ще бъде, когато другите сънаследници не са се опитали да се ползуват от общата вещ, но сънаследникът се ползува от нея по такъв начин, който показва, че я счита за своя.

Съдебна практика на ВС на НРБ - граждански отделения, 1958 г., С., Наука и изкуство, 1959 г.
чл. 99 ЗС,
чл. 302, ал. 2 ЗИСС (отм.)

Правото на собственост не се погасява по давност. То може да се изгуби само ако друг придобие правото на собственост или ако собственикът се откаже от него. Действията, чрез които се манифестира намерение, че се владее за себе си, трябва да бъдат от такъв характер, че да се противопоставят на правото на собственост на останалите наследници.

Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 4 от 2002 г.
СЪНАСЛЕДНИК МОЖЕ ДА ПРИДОБИЕ ПО ДАВНОСТ СЪНАСЛЕДСТВЕН ИМОТ, АКО ГО Е ВЛАДЯЛ САМО ЗА СЕБЕ СИ, ОТБЛЪСКВАЙКИ ВЛАДЕНИЕТО НА СВОИТЕ СЪНАСЛЕДНИЦИ.
Чл. 79, ал. 1 ЗС


Докладчик съдия Пламен Стоев
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснатото владение в продължение на 10 години. При наследствени имоти се смята, че сънаследникът владее имота за сметка на всички наследници. В качеството си на съсобственик, той е владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите съсобственици. За да е налице изменение на основанието на неговото владение е необходимо, той да е предприел действия, които да отричат правото на другите наследници върху техните части и те да се достигнали до тяхното знание. За да превърне владението в самостоятелно, той трябва да отблъсне владението на другите наследници, като владее за себе си и против тяхната воля, а не е достатъчно само да манифестира неопределено самостоятелността на владението. В настоящия случай по делото липсват данни от 1964 г. до смъртта си през 1990 г. наследодателят на ответниците А. В. да е владял целия имот за себе си, нито са налице такива за осъществяваното владение на целия имот от страна на ответника, поради което не би могло да се приеме, че той е придобил по давност частите на останалите наследници, като ги е владял в продължение на 10 години. Освен това до 1993 г., процесният парцел е бил част от един по-голям парцел и едва от образуването на два отделни парцела е налице годен обект, който е могло да бъде придобиван по давност с оглед, съдържащата се в чл. 59 ЗТСУ (отм.) забрана да се придобиват по давност, реално определени части от парцели, както въззивният съд правилно е приел.

ВЛАДЕНИЕТО НА РЕАЛНО РАЗГРАНИЧЕНА ЧАСТ ОТ ПАРЦЕЛА ЗА КАКЪВТО И ДА Е СРОК НИТО ВОДИ ДО ПРИДОБИВАНЕТО НА СОБСТВЕНОСТТА ПО ДАВНОСТ, АКО ДАВНОСТНИЯТ СРОК Е ЗАВЪРШЕН СЛЕД ВЛИЗАНЕТО В СИЛА НА ЗТСУ, НИТО МОЖЕ ДА СЕ СЧИТА ЗА ВЛАДЕНИЕ ВЪРХУ ИДЕАЛНА ЧАСТ И НЯМА ЗА ПОСЛЕДИЦА ПРИДОБИВАНЕТО ПО ДАВНОСТ НА СЪОТВЕТНА ИДЕАЛНА ЧАСТ.
ПРИ ДЕЙСТВИЕТО НА ЗТСУ НЕ Е ДОПУСТИМО НЕ САМО ПРИДОБИВАНЕТО ПО ДАВНОСТ НА РЕАЛНИ ЧАСТИ, НО И НА ИДЕАЛНИ ЧАСТИ ОТ ДВОРИЩНОРЕГУЛАЦИОННИ ПАРЦЕЛИ ЧРЕЗ ВЛАДЕНИЕ ВЪРХУ РЕАЛНИ ЧАСТИ.
ПРАВИЛОТО НА ЧЛ. 181, АЛ. 3 ЗТСУ СЪСТАВЛЯВА ИЗКЛЮЧЕНИЕ ОТ ОБЩАТА ЗАБРАНА НА ЧЛ. 59 ЗТСУ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ДАВНОСТ НА РЕАЛНИ ЧАСТИ ОТ ПАРЦЕЛИ, ДЕЙСТВИЕТО НА КОЕТО Е ОГРАНИЧЕНО САМО СПРЯМО ИЗТЕКЛАТА ДО ВЛИЗАНЕ В СИЛА НА ЗТСУ ДАВНОСТ.
ЗТСУЧл. 59
ЗТСУЧл. 181, ал. 1 и 3
ЗСЧл. 79, ал. 1
ЗПИНМ(отм.)Чл. 40, ал. 2


При положение, че Ен.Ен. е започнал да упражнява фактическа власт върху спорната част от парцела с намерение да я държи като своя най-рано на 28.VIII.1964 г., правните последици, които чл. 79, ал. 1 ЗС свързва с непрекъснатото владение, продължило най-малко 10 години, са могли да настъпят най-рано на 28.VIII.1974 г. Това означава, че 10-годишният давностен срок, съставляващ основание за придобиване право на собственост, е изтекъл след датата на издаване на нотариалния акт по обстоятелствена проверка - 19.II.1974 г., а също така - при действието на ЗТСУ, влязъл в сила на 1.VI.1973 г.
Разпоредбата на чл. 59 ЗТСУ установява забрана за придобиване по давност на реално определени части от дворищнорегулационни парцели. Такава възможност е съществувала при действието на отменения ЗПИМН в реакциите му от 1949 и от 1959 г. Съгласно чл. 40, ал. 2 ЗПИНМ (реакция от 1959 г.), която се е отнасяла до възможността части от парцели да бъдат предмет на отчуждителни сделки на завети и на придобивна давност, тълкувана във връзка с ал. 1 на същия член и чрез аргумент за противното, за да може част от парцела да бъде предмет на придобивна давност, изискването е частите, на които се разделя по този начин парцелът, да са с размери, при които според действуващите тогава разпоредби на § 39-43 ППЗПИНМ могат да бъдат обособени в самостоятелни парцели. В този смисъл са и разясненията по приложението на чл. 40 ЗПИНМ, дадени при действието му с тълк.р. № 76-1967-ОСГК, според което владение, имащо за предмет "реална част" от урегулиран парцел, може да доведе до придобиване по давност, ако е възможно регулационното разделяне на парцела.
За разлика от чл. 40, ал. 2 ЗПИНМ и в съответствие с изискването да се изключат неоправданото раздробяване на дворищнорегулационните парцели и отклоненията от предвидения в ЗТСУ специален ред за тяхното образуване, което по начало е продължение на идеята, възприета още със ЗПИНМ, чл. 59 ЗТСУ не допуска въобще придобиването по давност на собствеността върху реално определени части от парцели. Връзката и приемствеността между ЗПИНМ и ЗТСУ е изразена чрез преходното правило на чл. 181, ал. 1 ЗТСУ, по силата на което се запазва действието на завършената до влизане в сила на ЗТСУ придобивна давност по отношение на реално определени части от дворищнорегулационни парцели, ако частите, предмет на владението, и останалите части от парцела отговарят на изискванията на § 39-43 ППЗПИНМ или на чл. 53-55 ППЗТСУ. Това означава, че придобивната давност върху част от парцел ще запази действието си при условията на чл. 181, ал. 1 ЗТСУ, ако е изтекла, без да е прекъсвана, до влизането на ЗТСУ в сила.
В конкретния случай от данните по делото е видно, че Ен.Ен. е владял през целия период на упражняваната от него фактическа власт една реално определена част от парцел IV-187 с площ от 1100 кв. м.
Собствеността не е придобита и върху идеална част, изразена като съотношение на владяното в реални граници спрямо общата площ на парцела. Владението на реално разграничена част от парцел за какъвто и да е срок нито води до придобиването на собствеността по давност, ако давностният срок е завършен след влизането в сила на ЗТСУ, нито може да се счита за владение върху идеална част и няма за последица придобиването по давност на съответната идеална част.
Чл. 59 ЗТСУ установява само недопустимостта на придобиване по давност на реално определени части от дворищнорегулационни парцели и изрично не съдържа забрана за придобиване на идеална част посредством давностно владение на реална част. От това не следва, че при действието на ЗТСУ е възможно да бъде придобита идеална част посредством давностно владение на реална част. Без да е изрично посочена в някоя от нормите на ЗТСУ, недопустимостта произтича от тълкуването на чл. 59 и чл. 181, ал. 3 ЗТСУ.
В продължение на идеята, залегнала в чл. 40, ал. 2 ЗПИНМ, съответно на чл. 181, ал. 1 ЗТСУ, ал. 3 на чл. 181 ЗТСУ разширява действието на изтеклата до влизането в сила на този закон придобивна давност и по отношение на реално определени части от парцели, които не могат да бъдат обособени в самостоятелни парцели. Допуска се трансформирането на владяната реална част в съответна идеална, като действието на давността спрямо реалната част се приравнява с такова по отношение на идеална част, която й съответствува. Правилото на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ също има преходен характер и е предназначено да уреди случаите, възникнали преди влизането му в сила.С него се признава правно действие на фактическия състав на владението върху реална част, аналогично с това на фактически състав на владение върху идеална част. С други думи, чл. 181, ал. 3 ЗТСУ съдържа една фикция, според която владението върху реална част се счита за владение върху съответна идеална част и оттам се приема, че по давност е придобита идеална част, равняваща се на квотата на реално владяната в целия имот. Тъй като фикции може да се установяват само от закона, правилото на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ съставлява същевременно изключение от общата забрана на чл. 59 ЗТСУ за придобиване по давност на реални части от парцели, действието на което е ограничено само до изтеклата до влизане в сила на ЗТСУ давност.
От това следва, че при действието на ЗТСУ не е допустимо не само придобиването на давност на реални части, но и на идеални части от дворищнорегулационни парцели чрез владение върху реални части. Без значение е и въпросът за размерите на тези части.
Изключителният характер на разпоредбата на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ, целяща да даде санкция на заварените случаи и да пресече за в бъдеще случаите на неоправдано раздробяване на парцелите, се основава на разбирането, че владението на реални части не може да се счита за владение на идеални. При владение върху идеална част, за разлика от това върху реална, вещта (или част от нея) се държи не като своя, а като обща. Обхватът на фактическата власт е ограничен не от някакви обетивирани на място граници, а от обстоятелството, че и друго лице или и други лица също така упражняват фактическа власт върху същата вещ. Именно това обстоятелство я ограничава и й създава "мяра", като я свежда до обем, който отговаря на съдържанието, което има правото върху идеална част. Ето защо владението върху реално разграничена част не е равнозначно на владението върху идеална. По тези съображения не са еднакви и правните им последици. Това е и фикцията, която чл. 181, ал. 3 ЗТСУ е допуснал само за определени случаи.
Това не означава, че по давност не може да бъде придобита идеална част от парцел посредством владение върху идеална част. В случай напр., че две лица заедно влизат във владение на един чужд парцел, те могат чрез съвладение да го придобият в съсобственост. Обстоятелството, което отличава примера от процесия, е фактът на съвладението, т. е. на упражняването на фактическа власт върху целия парцел с ограничението, което произтича от това, че при владението от единия се държи сметка, че и другият владее, но не се касае за поотделно владение на реално ограничени части. Също така, ако собственикът на един парцел продаде идеална част от него и продажбата се окаже нищожна при положение, че владее заедно с продаваната част. В хипотезата (най-често срещана при сънаследяване), при която един от съсобствениците, ползуващ сам целия имот, от държател на частите на другите се превърне в техен владелец, идеалните части също могат да бъдат придобити по давност.
Нито една от тези хипотези не е налице в случая.

РЕШЕНИЕ



№ 03.07.2008 година гр.Ямбол


В ИМЕТО НА НАРОДА





ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД Въззивен граждански състав

На 10 юни 2008 година

В публично съдебно заседание

В следния състав:



ПРЕДСЕДАТЕЛ:М.Г.

ЧЛЕНОВЕ:1.Ж.Б.

2.В.П.



при участието на секретаря Л.Р.

и в присъствието на прокурора

като разгледа докладваното от мл. съдия В.П. 257 по описа за 2008г., за да се произнесе взе предвид следното:





Въззивното производството е по реда на пар.2, ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 196 и сл. от ГПК/ отм./.

Образувано е по въззивна жалба от Д.К. Ч. с постоянен адрес *** чрез процесуалния му представител адв. Г.Д. *** против Решение № 151 от 20.02.2008г. по гр. дело № 183 от 2007г. по описа на РС-Елхово, с което на осн. чл. 108 от ЗС Д.К. Ч. е осъден да предаде на ищеца Т.Ц.М. *** владението на собственото му дворно място с площ от 200 кв.м., представляващо част от поземлен имот V-1131 в кв. 52 по плана на гр. Елхово, утвърден със Заповед І-А-666/25.07.1980г., заключено между точките АБВГД /оцветено в син цвят/ на приложената към заключението на вещото лице скица, която е неразделна част от решението. С обжалваното решение Чемширов е осъден да заплати на М., на осн. чл. 64, ал.1 от ГПК /отм./, направените по делото разноски в размер на 305 лв.
В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че ЕРС е приел, че процесните 200 кв.м. имат характер на идеална част и в същото време е коментирал разпоредбата на чл. 200, ал.1 от ЗУТ, която се отнася за реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания. Твърди се, че в конкретния случай приложение намира разпоредбата на чл. 200, ал. 2 от ЗУТ. Сочи се, че ЕРС не е преценил, че съгласно приложената скица № 27.06.2007г., вътрешната регулационна граница между двата имота е кладенеца, отбелязан с К и съвпада с имотната граница, и е по кадастралния план, одобрен със заповед РД – 17-7 от 2005 г.. Възразява се, че не могат да се ревандикират 200 кв.м., тъй като кадастъра е одобрен с посочената заповед и ищеца ще стане собственик на 864 кв.м. повече с 64 кв.м. отколкото е придобил първият собственик по нотариален акт, а именно 800/1700 идеални части кв.м.. Сочи се, че е налице грешка, че въззиваемият е собственик на 1000 кв.м. от дворното място, вместо 800 кв.м., като се твърди, че вещото лице е установило, че дворното място на ищеца е 800 кв.м..Направено е искане за присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата се е възползвал от правото си на отговор и в определения срок е депозирал писмен такъв. Твърди, че въззивната жалба е неоснователна. Сочи, че считано от 01.01.2001год. отпадна абсолютната забрана за придобиване на реално определени части от дворищнорегулационни парцели по давност или сделка. С оглед на изложеното твърди, че не може да се позове на придобивна давност, поради невъзможността му с оглед на времето да придобие реално определена част от процесния имот, тъй като давността изтича към 01.01.2011 год.. Посочва, че е съществувала законова пречка началото на давността да е започнала да тече преди 01.01.2001г. Твърди, че липсват предпоставките за прилагане на чл. 200, ал.2 от ЗУТ. От съда се иска да потвърди първоинстанционното решение и въззивникът да бъде осъден да заплати разноските по делото.

В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника поддържа жалбата, а въззиваемата страна чрез процесуалния си представител- адв. Б. поддържа становището изразено в писмения отговор.

ЯОС, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 188, ал.1 от ГПК/ отм./, намира за установено от фактическа страна следното:

Т.Ц.М. е предявил срещу Д.К. Чемширов иск с правно основание чл. 108 от ЗС, с петитум последният да бъде осъден да предаде на М. владението по отношение на 200 кв. м. от собствения му недвижим имот, който се явява дворна място, цялото с площ от 1000 кв.м., съставляващ ПИ № V-1131 в кв. 52 на плана на гр. Елхово. Завладяната от ответника част от имота граничи с ПИ №№ ХІІІ – 2380, ХІІ-1130, VІІ – 1143, по приложената към преписката скица. За да докаже правото си на собственост върху процесната част от дворното място ищецът е представил Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 175, том V, н.д. № 1026/2003 год., видно от който е че на 10.11.2003год. е закупил недвижим поземлен имот, находящ се в гр. Елхово, обл. Ямбол, утвърден със заповед №І-А-666/25.07.1980г., с площ от 1000 кв.м., представляващ дворно място, при граници: ул. “Чаталджа”, имот VІ-1143, имот VІІ-1143, имот ХІV, имот ХІ-1159, имот 1130, имот ХІІІ-2380 и имот ІV-2380, заедно с построената в него жилищна сграда. Ответникът по делото е собственик на съседен на процесния имот. За установяване на това обстоятелство е представил Нотариален акт № 155, т. V, н.дело № 1008/2003г. по описа на ЕРС, от който се установява, че той заедно с Момчил Георгиев Чобанов са признати за собственици на следните недвижими имоти, находящи се в гр. Елхово на ул. ”Д-р Пирогов” № 8, а именно дворно място с площ 30 кв.м., придаваемо по регулация от ПИ № 1343 в кв. 52 по плана на града, утвърден със Заповед № 222 от 03.02.1966г., собственост на Руси Д. *** по плана на града, собственост на Д.К. Чемширов и Момчил Георгиев Чобанов при граници на придаваемото дворно място: ПИ VІ-1143, ПИ ХХІІІ-1159, ПИ ХХІV-1130 и ПИV-1131; и дворно място цялото с площ от 136 кв.м., придаваемо по регулация от ПИ 1131 в кв. 52 по плана на града, утвърден със заповед № 222 от 03.02.1966г., собственост на Христо Ангелов К. *** по плана на града, собственост на Д.К. Чемширов и Момчил Георгиев Чобанов при граници на придаваемото място: ПИ V-1131, ПИ VІ-1143, ПИ ХХІІІ-1159 и ПИ ХХV-1129.

Пред първата инстанция е разпитан свидетелят Иван К., сочен от ищеца. Свидетелят се намира в роднинска връзка с ответника - Чемширов, който е негов вуйчо. Дава показания, че преди имота да се закупи от М. площта официално е била 1000 кв.м. и се водила на бащата на свидетеля – Христо Ангелов К., който е починал през 1996г.. Христо К. отстъпил на Чемширов няколко квадрата от имота с излаз към ул. “Чаталджа”, която част Чемширов обработвал. Ответникът заградил тази част от имота преди да бъде прехвърлен на ищеца и то без знанието и съгласието на наследниците на починалия Христо К.. След смъртта на К., наследниците му прехвърлили къщата с двора на дъщерята на свидетеля, която пък ги продала на ищеца.

Процесуалният представител на ответника оспорва твърденията на свидетеля К., че недвижимият имот, собственост на баща му Х. К. ***. Като доказателство е представил копие от НА за покупко-продажба на недвижим имот № 305, том ІІ, дело № 602/1962год., от който се установява, че Н. Х. Н. от гр. Е. продава на Х. А. К. *** собствените си 800/1700 ид.части от собствената си нива, цялата от 1700 кв.м., находяща се в м. “Юрта”-Елховско землище, при граници: стари - шосе за болницата, наследниците на К. Л. М., Ж. В. и Н. Х. Н., а нови граници: от двете страни улици, Р. Д. и И. М. Т.

Процесуалният представител на ответника, твърди, че процесната част от недвижимия имот се владее от Ч. на правно основание, а именно придобил я е по давност постоянно, непрекъснато, явно и несъмнено владение повече от 30 години. За доказване на това си твърдение е ангажирал гласни доказателства. Св. К. твърди, че няма родствени връзки със страните. Нейният имот граничи от север с имотите на страните. Сочи, че границата между двата имота от 1962г. е кладенецът. Свидетелката сочи, че ответникът Ч. владее от 1962г. мястото до кладенеца, което е и оградено. Свидетелката знае, че Ч. ползва имота, сее го, има засети овошки на това място. Св. Славков, съсед, сочи, че имота е с лице от към ул.Пирогов, а вътрешната граница е до кладенеца, където е границата с имота на ищеца. Дава показания, че кладенецът се намира на линията АБ по представената от заключението на вещото лице скица. Свидетелят сочи, че от както се помни мястото до кладенеца го работи ответника, засял го е с овошки.

По делото е приета съдебно-техническа експертиза, която като обективна, компетентно изготвена и неоспорена от страните настоящата инстанция кредитира изцяло. Вещото лице след като се е запознало с материалите по делото, направило е оглед, измерило е имота е дало следното заключение: процесният имот представлява ПИV-1131 в кв. 52 по действащ план на гр. Елхово, област Ямбол.. Съгласно приложения към делото НА № 175, т. V, д. 1028/2003г. ищецът М. е собственик на дворно място с площ от 1000 кв.м., представляващо ПИV-1131 в кв. 52 по плана на гр. Елхово. Измерен на място процесният имот има реална площ 664 кв.м.. Разликата между площта на процесния имот на място и площта на същия по нотариален акт за собственост възлиза на 336 кв.м.. Ответникът Д. Ч. е собственик на част от ПИ ХІІ-1130 в кв. 52 по плана на гр. Елхово. Между процесния имот V-1131 и имот ХІІ-1130, на част от който е собственик ответника Ч., има ограда от телена мрежа на дървени и ж.б. колове. Оградата минава между точките АБ по червената линия, нанесена на приложената към заключението скица. След измерването на мястото вещото лице е счело, че собствениците на ПИ ХІІ-1130 владеят част от имота на ищеца с площ от 200 кв.м., заключена между точките АБВГД, оцветена със син цвят на приложената към заключението скица.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в законовия срок на чл.197 ГПК /отм./, от надлежно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, срещу валиден и допустим съдебен акт.

Предявеният иск е с правно основание чл. 108 от ЗС. Ревандикацията е иск, с който невладеещият собственик иска от владелеца на неговата вещ предаването на владението въз основа на своето право на собственост. По общото правило тежестта на доказване тежи върху ищеца. При ревандикационния иск той трябва да докаже: първо: че е собственик на вещта и второ: че ответникът е владелец на вещта и то при липса на правно основание.

Безспорно установен факт по делото е, че ищецът е собственик на дворното място цялото с площ от 1000 кв.м., при граници: ул. “Чаталджа”, имот VІ-1143, имот VІІ-1143, имот ХІV, имот ХІ-1159, имот 1130, имот ХІІІ-2380 и имот ІV-2380, заедно с построената в него жилищна сграда, в това число и процесните 200 кв.м.. Това обстоятелство се установява от приложения по делото Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 175, том V, н.д. № 1026/2003 год.. Вещото лице по съдебно-техническата експертиза при направено измерване на място на имота на ищеца е констатирало разлика от 336 кв.м. между площта на дворното място по НА № 175, том V, н.д. № 1026/2003 год., а именно 1000 кв.м. и реалната площ на имота, която е 664 кв.м. Разликата идва от придобитите по регулация от ответника Ч. и съсобственика му Ч. като съсобственици на ПИ ХХІV 1130, част от 136 кв. м., придадена от имота на ищеца. Освен това Ч. владее и процесните 200 кв.м. от ищцовия имот, които съгласно експертното заключение и приложената към него скица са заключени между точките АБВГД. Неоснователно е твърдението на въззивника във въззивната жалба, че дворното място на ищеца, което вещото лице е установило е 800 кв. м.

Видно от свидетелските показания на св. К., св. К. и св. С. от експертното заключение е, че процесната част от имота се владее от въззивника, който го е оградил, като оградата минава между точките АБ по червената линия, нанесена на приложената към заключението скица.
За да докаже, че неговият доверител владее процесните 200 кв.м. на правно основание адв. Д. в съдебно заседание твърди, че е придобил собствеността върху тях по давност, посредством постоянно, непрекъснато, явно и несъмнено владение повече от 30 години. Предмет на спора е реална част от урегулиран поземлен имот. Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗТСУ – отм. (обн. , ДВ. бр. 29 от 10.04.1973г., в сила от 01.06.1973г.) реално определени части от дворищно-регулационни парцели не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност. След като имотът и попаднал в обхвата на регулационния план на населеното място, обстоятелство, по което по делото няма спор, предвид на изричната законова забрана процесната реална част от урегулиран поземлен имот не е могла да бъде придобита по давност. С измененията на текста на цитираната норма чл. 59, ал.1 (ДВ, бр. 34/2000г.) законодателят създаде възможност да се преодолее посочената забрана, при условие, че реално определените части от поземлени имоти в границите на населените места отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице, определени с правилника за прилагане на закона –ППЗТСУ. Съгласно чл. 54, ал.1 от ППЗТСУ парцелите за малкоетажно застрояване в градовете имат следните размери: най-малко 14м лице и 300-1000 кв.м. повърхност. Това нормативно решение се възприе и в действащия ЗУТ (в сила от 31.03.01г.), където в чл. 200, ал.1 се предвиди, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако са спазени изискванията за минимални размери по чл. 19, т.е. за лице и повърхност. Чл. 19, ал.1,т.1 от ЗТСУ гласи, че при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота, се спазват следните размери: в градовете – най-малко 14м. лице и 300 кв.м. повърхност. В случая процесната част от имота от 200 кв.м. не отговаря на посочените изисквания, но дори и да отговаряше искът възражението отново би било неоснователно, защото считано от 2000 г. до настоящия момент, не е изтекла предвидената от закона давност в полза на владелеца по арг. от чл. 79, ал.1 от ЗС. В мотивите си неправилно ЕРС е приел, че процесните 200 кв.м. имат характер на идеална част. В жалбата въззивникът е възразил, че правните изводи на съда касаят реални, а не идеални части, както преди това е изложил съображения ЕРС. Както по-горе имаше възможност да посочи съдът предмет на спора е реална част от урегулиран поземлен имот. За да се придобие по давност част от правото на собственост (идеални части), необходимо е съвместно владение, а не самостоятелно владение на част от имот, което в настоящата хипотеза не е налице. При владението върху идеална част, за разлика от това върху реална, вещта (или част от нея) се държи не като своя, а като обща. Обхватът на фактическата власт е ограничен не от някакви обективирани на място граници, а от обстоятелството, че друго лице или други лица също така упражняват фактическа власт върху същата вещ. По тези съображения не са еднакви и правните им последици. В съдебната практика няма съмнение, че идеална част може да се придобие по давност. Ограниченията се отнасят само до реални части от парцел.
Неоснователно е възражението на въззивника, че в конкретния казус е приложима разпоредбата на чл. 200, ал. 2 от ЗУТ (в същия смисъл е и разпоредбата на чл. 59, ал.2 от отменения ЗТСУ), според която няма забрана за придобиване на реална част от УПИ, ако частта се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. Чл.200, ал.2 от ЗУТ е приложим тогава, когато става въпрос за образуване на повече на брой самостоятелни урегулирани поземлени имоти; за упълнометряването им с части от съседни имоти; за създаване на съсобствени УПИ. Настоящият казус не касае тези хипотези.

Като неоснователно съдът преценя възражението, че ЕРС не е преценил, че съгласно приложената скица № 27.06.2007г., вътрешната регулационна граница между двата имота е кладенеца, което е по кадастралния план, одобрен със заповед РД – 17-7 от 2005 г.. За да направи правните си изводи съдът се е позовал на депозираното по делото експертно заключение като обективно, компетентно изготвено и неспорено от страните. Вещото лице е приело, че имота представлява ПИV-1131 в кв. 52 по действащ план на гр. Елхово, област Ямбол.. Видно от НА № 175, т. V, д. 1028/2003г. въззиваемият М. е собственик на дворно място с площ от 1000 кв.м., представляващо ПИV-1131 в кв. 52 по плана на гр. Елхово. Въззивникът Ч. е собственик на част от ПИ ХІІ-1130 в кв. 52 по плана на гр. Елхово. Между процесния имот V-1131 и имот ХІІ-1130, има ограда от телена мрежа на дървени и ж.б. колове. Оградата минава между точките АБ по червената линия, нанесена на приложената към заключението скица. След измерването на мястото вещото лице е счело, че собствениците на ПИ ХІІ-1130 владеят част от имота на ищеца с площ от 200 кв.м., заключена между точките АБВГД, оцветена със син цвят на приложената към заключението скица.

Неоснователно е и възражението, че не могат да се ревандикират 200 кв.м. на ищеца, тъй като кадастъра е одобрен със заповед РД – 17-7 от 2005 г. и ищецът ще стане собственик на 864 кв.м. повече с 64 кв.м. отколкото е придобил първият собственик по нотариален акт придобил 800/1700 идеални части кв.м.. Видно от НА за покупко-продажба на недвижим имот № 305, том ІІ, дело № 602/1962год. е че Х. А К. е закупил 800/1700 ид.части от нива, цялата от 1700 кв.м., находяща се в м. “Юрта”-Елховско землище, при граници: стари - шосе за болницата, наследниците на К. Л. М., Ж. В. и Н. Х. Н., а нови граници: от двете страни улици, Р. Д. и И. М. Т. Настоящата инстанция счита, че представеният НА за покупко-продажба на недвижим имот касае нива в местността “Юрта” на Елховското землище, докато процесният имот съставлява дворно място с площ от 200 кв.м., представляващо част от поземлен имот V-1131 в кв. 52 по плана на гр. Елхово, утвърден със Заповед І-А-666/25.07.1980г. Следователно към момента на сделката нивата е била извън регулация и ответникът (настоящ въззивник) не доказва в последствие как са урегулирани имотите.

Ето защо, настоящата инстанция счита, че въззивната жалба се явява неоснователна и недоказана и следва да бъде оставена без уважение.

В отговора си въззиваемата страна е направила изрично искане за присъждане на направените по делото разноски пред тази инстанция. Видно обаче от доказателствата по делото тя не е представила доказателства, че е сторила такива разноски. С оглед на това разноски пред въззивната инстанция не следва да й се присъждат.





Водим от горното и на основание чл.208 ГПК/ отм./, ЯОС



РЕШИ:





ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 151 от 20.02.2008г. по гр. дело № 183 от 2007г. по описа на РС-Елхово.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.