ЕДНА КОШНИЧКА С УСМИВКИ :-))

[niky26]

Тинтявата

Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по - разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
Още е тинтявата в ръцете ни!


Валери Петров

[diaida]

Римско право

По презумпция само,
(архаичен, мухлясал закон)
според Римското гражданско право,
и с легална локация във твоя дом,
аз съм имала право де факто:

1. Да се ползвам от брака ни със консумация.
(И не само де юре! - константно!)
2. Пълна родова асимилация.
3. И за мои по право се смятат:
- половината дом(респективно - колата)
- половината твоя заплата
- половината брой на децата
- половината площ от леглото
4. Декларирано ничия друга,
да ти ползвам фамилното име за свое.
5. Задължителен статус - законна съпруга!

Аз Кодекса такъв не приемам!
(Той за мене е просто фрустрация!)
Мен ми стига да бъда владелец
на душата ти само ... Но цялата!

Радост Даскалова

[diaida]

[Melly]

[778899]

Върни се при него, Тъга.
Много време остана при мене.
Гостува ми дълго, години живя,
но днес да си тръгнеш е време.

По живо, по здраво изпращам те днес,
без жал се разделям с тебе.
Изпращам ковчеже, подарък по теб,
записвам отгоре адреса.

В него съм скътала само мечти,
събирани много години,
бисерни миди и перли - сълзи,
цяло море с раковини.

Върви днес при него, Тъга,
занеси му подарък от мене,
прегърни го , но само с едната ръка,
не, не посягай и с двете!

Нека по-малко от мен го боли,
половината мъка му давам,
колкото може нека сам си прости,
другото - аз у прощавам!


LISA (МАРИАНА)


тъжно е...но ми хареса!

[diaida]

Не винаги умирал съм в ръцете ти.
Не винаги смехът ти ме е топлил.
И никога не ти откъснах цвете.
И никога не ти купувах рокли.

Понякога съм бил така далече…
Понякога дори съм се изгубвал.
Животът между пръстите изтече,
докато търсех смислените думи.

Докато търсех оня път, по който
да мога опростен да се завръщам,
изгубих твоята душа и моята.
И нито ти, и нито аз сме същите.

Останаха ни празничните битки.
И делничните ни – след тях - победи.
И как си днес – не смея да попитам.
И ти не питай колко по съм беден…

Не винаги умирал съм в ръцете ти.
Но нека този път да е последен.
Ще сложа грим, усмивка на лицето,
за да повярваш, че съм влюбен в тебе.

И може би така ще ме запомниш –
не винаги нозете ти прегърнал -
върху хартиен сал войник оловен,
избягал, за да може да се върне.

Пламен Бочев

[diaida]

ДИПЛОДОШКА ЖАЛБА

Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни.
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става - чувстваме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати,
и на туй отгоре - нрави непознати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и затуй зъбите са ни всички кътни,
и затуй спокойно другите ядат ни,
и затуй видът ни, рядък напоследък,
бавно си изчезва с общия напредък.
Но не може нищо тук да се извърши,
тъй като процесът става твърде бърже,
а не подобава някой диплодокус
да се унижава до подобен фокус:
за да не загине, зъби да си турне,
тоест, по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка, сложна като тази,
себе си видът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека-лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни.

Валери Петров

[diaida]

На онези с които случайно се срещам ... (но не по Миряна Башева)... или за щампованите хора, които още 40 години ще живеят със сърп и чук в ... сърцата! Жалко ...

Монолог на един щампован невъзвращенец

Аз постъпвам, както трябва!
Програмиран, изчислен -
зная колко да се радвам,
как да съм опечален.

Дебна всяка чужда грешка,
чувствам се ентусиаст
да отвръщам със насмешка
на разпалената страст...

Тихо смея се накрая.
Върху масата с юмрук
ако трябва да ударя,
няма да се чуе звук.

Няма нищичко излишно
в погледа ми и гласа.
И не се надявам скришно
на жени и чудеса.

И да знаеш само колко
Свои мъки съм спестил!
Не усещам остри болки,
С радости не съм препил.

Погледа аритметичен
толкова съм овладял,
...........................

Р.Р. ЧАК МИ СТАВА ЧУДНО
ЖИВ ЛИ Е ИЛИ УМРЯЛ?!

[diaida]

Защото мрачна е утробата на утрото.
И ме възкръсва ароматът на кафето.
И "вчера" още ми се мярка в устните -
неслучено, неказано и докъдето ...

Макар и котката, която иде по оградата,
най-аметистовите ириси да има,
пак няма да се случа никому и няма ме
в аналите на идващото.

А в котешките стъпки под чимшира,
ще се подреждат в пъзел от мълчания,
несбъднатите думи за намиране
и капчиците колебание ...

И колкото и пръсти да протяга утринта -
ще топля моите в недоизпита чаша,
щедоживея слято казана до вечерта,
безспир говорейки, без думичка на някого да кажа ...

[diaida]

Когато съм другата

Там съм -
под сводове мои ята,
някъде там -
по нектара в липите,
котка съм...
с бистър гердан от утра,
точно,
където ми видят очите.
Малка съм - Палечка...
имам крила,
имам листенце от роза за лодка,
педя и нещо голям е светът,
и се люлея на пеша на облак.
В дни,
специално скроени по мен,
бенка съм (розова)
в слънчева пазва,
нощем съм сочни зърна от сатен -
пукам се в устни отворени жадно.
Там съм - в неделни камбани и смях,
в поглед на влюбен до глупаво,
нямам посока със име Назад,
там съм...
когато съм другата ...

[Melly]

[diaida]

МОНОЛОГ НА ЖУЛЙЕЙТА!



Ага та видям все ми прималива.
От гора да са връщаш с твар дърва;.
И криям са зад уйковата слива,
и руках та , пък ти са ни узва;.

Със солзи торчам в кьошкян да са мушна,
поплаквам си на две, на три.
Страх ма е бубайко да не слуша,
чи може келян пак да му възври;.

С бубайката наплетаха са здраво,
попоржиха кило ил две.
Търчах сос мрежите за още!
Каков е тоя пусти мой късметь!

- Къде си, мой Ромео, мой Ванче!
Стъптала съм в ногите грях и срам.
Кривачка душа в мене да остане
и нея тебе я ще да я дам!

[778899]

Пред свойта картина „Господня вечеря“,
стоеше да Винчи дълбоко загрижен...
„Кога ли...“ си мислеше той „...ще намеря
най-сетне човекът със образ на Юда приличен?!?“

Ликът на Исуса, тъй мил и тъй светъл,
отдавна художникът бе нарисувал...до него Йоаким, Йоаков и
Петър...един само липсва - предателят Юда.

Но где да подири той образ подобен,
по-мрачен от Ирод, по-зъл от Нерон,
със външност перфидна и с поглед злокобен,
с лице на човек и сърце на демон?!?

Веднъж пак да Винчи пред свойта
картина със четка в ръката
стоеше унесен, когато зад него се хлопна вратата
и щом се обърна
....остана потресен.

Човек непознат се на прага показа,
огледа се плахо, пристъпи и рече...
„Маестро, не съм дошъл да Ви мамя,
аз искрено винаги съм Ви почитал...
Узнах, че сте търсил образ на Юда...
на него ми казват съм доста приличал.“

Да Винчи се сепна, огледа дошлия, огледа го пак
от глава до пети и в изблик на радост
неволно извика „Най-сетне...Еврика!!!“

Художникът бързо моделът скицира,
изписва лицето, оглежда ръцете,
дълбоко в очите се взира,
да вникне би желал той чак до сърцето...

Но в тоз миг трепна да Винчи смутен...
на Юда бе образът в сълзи облен...
Скителецът беден въздъхна и рече...
“Маестро, сърцето ми мъртво е вече...“

Когато по-късно се гостът сбогува,
но вече усмихнат, с пари във ръката...
да Винчи съгледа с немалка почуда...
усмивка, която му беше позната.

И той го запита „От где Ви познавам,
къде сме се някога срещали ний,
напразно аз своята памет напрягам...
чий образ, под образа Юдин се крий?!?“

Тогаз чужденецът му рече..
„Не беше отдавна,
бях хубав и млад,
когато грехът ме във гибел завлече
...във калното блато на пиянство, разврат...
Вий питате кой съм, добре ще Ви кажа...
на този стол тука тъй често седях,
тъй често туптеше сърцето ми с радост,
когато модел на Исуса Ви бях!“



това е едно от любимите ми...мисля, че пропуснах един куплет, но го написах по спомен! не е публикувано. негов автор е покойната майка на Бисер Киров!

[namakak]

Вампирът
Автор: Стоян Вълев

Случи се една такава трескава лунна нощ – нажежена до бяло светлина се свличаше над асфалта на площада.
Седяха си в кръчмата и изведнъж някой изхълца от изненада.
След него се чуха и други гласове – един през друг викат, та се късат:
–Глей ти! Глей!
–Вижте, ей!
–Бре, че чудо, бре!
Залепиха носове о студеното стъкло и що да видят?
Черен конник яхнал бял кон обикаля площада. Конят пристъпва бавно и тежко, а конникът в такт поклаща огромното си тяло. Зинали се взираха, то и какво друго им оставаше?
Тогава дядо Стоимен рече:
–Дядо Тудор дойде с белия си кон и пак обикаля села и паланки!
Въздъхнаха облекчено като го чуха и впериха очи в календара – да, че събота е, Тодоровден! Пък те в залисията си, в отчаянието си велико – бяха забравили за светеца, но той дойде да им напомни за себе си.
Виж ти!
Може да сме забравени от всички – от държава, от синове и дъщери, но от светеца – не!
–Черпя! – викна дядо Стоимен.
Насядаха по масите, но едното око – в чашите, другото – в светеца, който яха белия кон отвънка.
Пият си, шепнат си, сякаш оня отвънка ще чуе.
По едно време дядо Стоимен пак подвикна:
–Кой го няма, бе?
Заоглеждаха се и веднага разбраха – Димил го няма, Димил.
–Ставайте да го дирим, хора-а! – изплака дядо Стоимен и тръгна към вратата.
Запътиха се първо към къщата на Димил.
Вървят си те, една шепа хора, двайсетина старци, а пред тях Свети Тодор на белия си кон.
Точно пред разкривения вратник на Димил спря коня и не мърда. Старците се промушиха край него и почукаха на прозорчето – няма го Димил.
–Бре, ами сега!
Почнаха къща по къща – ходят и препитват бабите.
Те като ги видят, пищят, та се късат – боят се от Свети Тодор.
Някои от мъжете също се изплашиха и награбиха брадви, колове и тояги.
Стигнаха до дома на Вдовицата. Прозорците й тъмнееха – да си е легнала толкова рано? Не им се вярваше.
Наобиколиха къщата, а дядо Стоимен почука на прозорчето. Тогава чуха писък на жена. Вика сякаш я колят и последните й силици изтичат...
Двама се хвърлиха с гърбове към вратата, тя изпращя, поддаде и пет-шестима се втурнаха вътре.
И какво да видят? Лежи жената чисто гола на кревата, а кръвта шурти от врата й. Заоглеждаха се, няма никой.
Тогава чуха викове отвън.
Докато излязат, стана тя, каквато стана.
Бързо се подредиха мъжете в кръг и всеки взе да замахва – кой с брадва, кой с тояга, кой с кол! Налагат като побеснели.
А насред двора, без да помръдва, беше спрял коня си Свети Тодор – гледа ги, един такъв черен и страшен, вижда ги, а те него – не, само коня му, останалото чернота неизразима и страховита.
Донесоха фенери и огледаха това, което беше останало от Димил, превърнат на пихтия. Само главата му се беше съхранила изцяло. Устата му смееше. Така беше умрял, сякаш им се е надсмивал и е държал да го видят!
Прибраха се пак в кръчмата, пийнаха за Бог да прости тоя щур Димил, а Свети Тодор все тъй бавно обикаля площада с коня си!
Дядо Стоимен си тръгна пръв и видяха как конникът смуши коня след него, крачи подире му - като страж!
На другия ден погребаха Димил и Вдовицата.
Жените, които изкъпаха Вдовицата, разправяха, че раната на шията й била от нож, ама дядо Стоимен им се скара:
–Досущ като от нож, ама е от зъбите на Димил!
Писнаха жените, едни се кръстят, други се пулят в пълно недоумение.
И разказа тогава старецът, че вампирите на Тодоровден ходят, а Димил е бил такъв. Мнозина се сетиха, как странно са им измирали овце, крави и теленца, даже кокошки, намирали ги сутринта проснати и без капчица кръв по дворовете си.
Извадиха трупа на Димил от ковчега, положиха го на земята и лично дядо Стоимен с треперещите си от старост пръсти отвори устата му и им посочи един от зъбите на мъртвеца. Беше тънък като шило и леко закривен. Ахнаха! Сетне дядо Стоимен замахна и промуши с шиш три пъти мъртвото тяло. Че като рукна една черна кръв – течеше и нямаше спиране. Цели два часа тече, а мъже и жени гледаха как пъплеше по земята, но не попиваше, а си пробиваше път напред.
Стигна чак до Дяволското дере. Като прокапа там и спря да изтича. Грабнаха лопатите и събраха кръвта, а тя нетърпимо вонеше, и заедно с пръстта, я закараха в Дяволското дере, там я метнаха на самото дъно.
Погребаха Димил и Вдовицата един до друг, жените така поискаха.
За помена седнаха отделно мъжете, отделно жените, както обичаят им повеляваше.
Мъжете отпиха набързо, хапнаха на две на три от курбана и отпрашиха към кръчмата.
Жените останаха.
И като пийнаха здравата, взеха една през друга да си признават, че и тях ги е морил вампирът Димил и кръвчицата им е пил посред нощите.
И хем плачеха, хем се радваха, че са се освободили от кръволока.
И нали са глупави, жените през сълзи, тихичко споделяха, че не може друг вампир да не се пръкне в селото.
Но страхът си е страх и лесно не се забравя. Всички чакат всяка нощ, да се появи вампирът.
–То може вампирът и да е между нас... – бъбри дядо Стоимен в кръчмата и ни оглежда внимателно и подозрително – ще лъсне ли крив зъб в устата на някой.
Ама аз го крия.

[Melly]

Рових се някъде и открих това:
Една стара притча.

Срещнали се едно Нещо и едно Нищо.
- Здрасти Нищо - казало Нещото.
- Привет Нещо - отвърнало му Нищото.
- Хайде да правим нещо, предложило Нещото!
- Не ми се прави нищо , смънкало Нищото.
Каквото и да прави Нещото все излиза нещо, а каквото и да се опитва да направи Нищото, нали е нищо, все нищо не излиза.Така е откакто свят светува. Който прилича на Нещото става Някой , всички го познават ,оценяват труда му, става пример за подражание, полезен е на обществото защото все е постигнал,все е сътворил нещо. Който прилича на Нищото си остава Никой, никой не му обръща внимание, за никого не е полезен, като паразит живее сред обществото с каквото и да се захване все нищо не се получава.Нищо не оставя след себе си.
Така Нещото твори, а Нищото-нищува!

[Melly]

Посвещавам на тримата другари.

Незнайно някъде,
дълбоко в душата
спотайва се тъга,
притихнала,
неосъзната,
невидима за хорските сърца.

Незнайно някога,
дълбоко от сърцето
наднича плахо обичта,
дарявана, несподелена,
ореол на нечия съдба.

Незнайно някъде,
дълбоко в душата
спотайва се тъга,
обичана и мразена донякъде,
защото е сама.



Поли, трогна ме... Удари ме съчмата, не ми обръщайте внимание..., беше спонтанно.

[Melly]

http://www.metacafe.com/watch/1219094/nau4ih/
Научих,
че животът ти може да бъде променен за един миг от хора,
които дори не те познават.
Научих,
че двама човека могат да бъдат едно и също нещо
а да виждат нещо съвсем различно.
Научих,
че не е важно какво имаш в живота си,
важното е кого имаш в живота си.
Научих,
че понеже някой не те обича по начин който ти искаш да те обича,
това не означава, че не те обича с цялото си сърце.
Научих,
че за секунда можеш да извършиш нещо,
заради което ще те боли цял живот.
Научих,
че трябва винаги да се разделяш с тези които обичаш с думи на любов,
може пък това да е последния път когато се виждате.
Научих,
че само защото двама човека се карат не значи че не се обичат
и че само защото не се карат, не значи че се обичат.
Научих,
че въпреки че думата любов може да има много различни значения,
тя губи стойност когато се употребява прекомерно.
Научих,
че дори когато мислиш че нямаш какво повече да дадеш
когато приятел повика за помощ,
ти ще намериш сили да помогнеш.
Научих,
че отнема много време да станеш човека, който искаш да бъдеш.
Научих,
че никога не трябва да казваш на дете
че мечтите му са невъзможни или странни,
малко неща са по-унизителни, а и каква трагедия би било, ако ти повярват.
Научих,
че зрелостта много повече зависи от това, какъв опит си придобил
и какво си научил от него,
и много по-малко от това, колко рождени дни си празнувал.
Научих,
че с най-добрия си приятел можем да правим всичко или пък нищо,
И пак да си прекарваме страхотно.
Научих,
че парите са калпав начин да си мериш успеха.
Научих,
че независимо колко страстна и буйна е една връзка отначало
Страстта отминава, и добре би било нещо друго да заеме мястото й.
Научих,
че понякога хората, които очакваш да те ритнат докато си на земята,
са тези които ще ти помогнат да станеш пак.
Научих,
че не трябва да бъдем толкова настоятелни да открием някоя тайна.
Тя може да промени живота ни завинаги.

[diaida]

[apfel]

[Melly]

Не трудното, а лесното погубва
човешкото в човешката душа,
И тя не би разкрила свойта хубост
без шмиргела на грозните неща.

Надежда Захариева