forum.lex.bg

Моля,помогнете и дайте съвет.На ОС на ЕС е взето решение;общо помещение отдадено под наем ,с изтекъл договор да се освободи от наемателите до 30.06.2008г.Каква е най-кратката процедура за изпълнение на решението на ОС и трябва ли да наемем адвокат за случая.Благодаря Ви предварително.

Сами едва ли ще се справите - как да се постъпи зависи от това какъв е бил договора за наем, кога е изтекъл и др. Обърнете се към адвокат.

moderiert.

......................................................................................................................................

noch ein mal.

Първи стъпки към лечение на "Спамър-синдром":

ПСИХИАТРИЧНО ИНТЕРВЮ.

I. Най-важният метод в психиатрията е интервюто.
Информацията, с която трябва да се сдобие терапевта от първото интервю е следната:
а) социодемографски данни (възраст, пол и др.) - обслужват статистиката, документирането на случая; изграждат представата за интервюирания. Тези данни служат на лекаря за съотнасяне към всички други данни.
б) повод за насочване - кои са били факторите, които са накарали пациента точно в този момент да потърси помощ (“защо точно този човек идва точно с тези симптоми точно сега”), кой го насочва и защо (напр. ако той идва с майка си - дали тя е инициаторът на посещението, зависим ли е той от нея, тя ли държи да знае диагнозата и т.н.).
в) история на сегашния епизод на боледуване. Често не може точно да се каже докога пациентът е бил здрав, но общо взето има два периода - на здраве и на болест. В историята се включват следните компоненти:
- какви са симптомите и оплакванията на човека;
- какви обстоятелства са свързани с появата, засилването (отслабването) на симптомите - психиатърът се стреми да свърже във времето обстоятелствата, които влияят върху симптомите.
- какви опити за справяне (лечение на тези симптоми) е използвал човекът.
г) предишни епизоди на боледуване, лечение и др., изобщо на съществуващи проблеми (ако има такива).
д) анамнеза (в тесния смисъл на думата). Има две части:
- наследствена обремененост (дали има такава в рода на пациента): данни за предисторията на индивида.
- лична и социална анамнеза. Отнася се до съществените факти от биографията на индивида. В медицината биографията започва от зачеването на човека - дали е желано дете, кое дете по ред е в семейството, дали бременността е била изненадваща, дали майката е имала трудна бременност, тежко ли е родила и т.н. Описват се всички важни и критични моменти в развитието - кой е гледал детето, ходило ли е в детска ясла, детска градина, плачело ли е много, успех и поведение в училище, приятели, казарма, антисоциални прояви, какъв сексуален опит има и др.
е) може да се снеме и статусът (сегашното състояние). Той бива: соматичен (Соматичен статус - телесно изследване.) Последователно се проверяват общият вид на болния, охранеността и състоянието на телесните системи и органи (кръвно налягане, пулс, сърдечна дейност, състояние на белите дробове, устата, гърлото, коремните органи, половата система, крайниците и др.), неврологичен (Неврологичен статус - проследява се състоянието на повърхностната и дълбоката сетивност, зрението, слуха, вкуса, мириса, активните и пасивните движения, мускулния тонус, координацията, рефлексите (зенични, надкостни, сухожилни, коремни и др.), вегетативните функции и др.) и психичен (Психичен статус - подробно и всестранно изследване на психичното състояние, осъществявано чрез разговор с болния, наблюдение на поведението му и психологично изследване. Изказванията и реакциите на болния да се вписват точно и в пряка реч, да не се преразказват мислите му). Често соматичният и неврологичният статус се пропускат, взимат се само ако психиатърът прецени, че има нужда.
Първото интервю обикновено отнема 40-50 мин.
II. Освен този аспект на интервюто (съдържанието), има и друг аспект - ПРОЦЕС на интервюто.
Изхожда се от гледната точка, че интервюто е форма на комуникация на двама души, размяна на интеракции и послания между участващите, които не винаги се покриват със съдържателната страна. В рамките на психиатричното интервю се предполага, че психиатърът е наясно с процесуалния аспект на комуникацията и знае отговорите на въпросите защо говори точно по този начин и точно в този момент.
РАЗВИТИЕ НА ИНТЕРВЮТО КАТО ПРОЦЕС (5 фази):
1. Въвеждане в интервюто.
Пациентът винаги има куп незададени въпроси. Задачата е да им се отговори, за да може пациентът по-свободно да говори за проблемите си. Не бива да се отговаря пряко (напр. дали терапията ще помогне и т.н.). В тези 1-2 мин. информационна част лекарят кани пациента в кабинета, представя се, казва на пациента какво го очаква и колко дълго ще продължи то. Преценява се външният вид на пациента.
2. Отваряне на интервюто.
Оставя се пациентът да говори (5-10 мин.). Тази част започва с отворен въпрос ("От какво се оплаквате?"; психиатрите често питат и "Какво ви води насам?"). Докато слуша:
А. Психиатърът трябва да си даде сметка какви са очакванията на пациента:
а) съзнателни очаквания на пациента: иска да знае дали има или няма съществена болест ("луд" ли е или не), ще му дадат ли хапчета и т.н. Създавайки си представа за съзнателните очаквания на пациента, психиатърът трябва да си даде сметка към коя група принадлежи той: дали иска биологично обяснение за болестта си или търси психологическо обяснение за всичко, което му се случва. Това е важно, защото човешкото обяснение за света е трудно променимо и поради тази причина интервюиращият рядко се опитва да смени тази дефиниция у пациента си.
б) несъзнателни потребности на пациента: въртят се около няколко въпроса - може да има потребност от уважение, от контрол върху ситуацията. На този вид потребности (и въпроси) интервюиращият отговаря чрез цялостното си поведение.
Б. Психиатърът трябва да си изгради хипотези за психичното състояние на пациента. Започва да мисли за възможна диагноза - какво психично разстройство е налице в случая. Следи внимателно и за белези на съпротива (такива нагласи и поведение на пациента, които са насочени срещу терапевтичните цели, срещу въпросите) - тогава вероятно основният проблем е в съпротивата.
В. Психиатърът се пита какъв тип интервю го очаква. Идеалният вариант е когато психиатърът пита и получава обстоятелствени отговори. Най-често обаче се получават отклонения: разпиляно интервю (многословен пациен, който скача от тема на тема); друг тип проблемно интервю е затвореното (пациентът говори много малко, гледа нанякъде и т.н., обикновено трябва да му бъдат задавани повече отворени въпроси). Интервюиращият трябва навреме да вземе мерки, за да си свърши работата в срок.
Г. Психиатърът трябва да си отговори дали се налага рязка промяна в интервюто - дали на практика се налага то да се прекъсне (основания за прекъсване има при непосредствена заплаха за единия от двамата участници - напр., ако пациента е много емоционално възбуден и има оръжие).
3. Същинско интервю.
На базата на оценката от втората част психиатърът решава кои са важните области, които трябва да се покрият. Тук психиатърът отново е активен и подрежда нещата по важност (по приоритет), защото в едно интервю никога не могат да се открият всички области. Така ще може накрая да извлече достатъчна и съдържателна информация(Задаваните въпроси биват в следните 5 основни групи: 1) директни, сугестиращи отговора ("Къде Ви боли?"), или т.нар "отворен въпрос" ("От какво се оплаквате?"); 2) пасивно сугестиращи ("Нали не сте разположен?") или т.нар. прости затворени въпроси; 3) алтернативни ("Как се чувствате - като болен или като здрав?"); 4) активно-парадоксални сугестивни ("Нали никога досега не сте бил психично растроен?"); 5) относително неутрални ("Какво бихте желали да споделите с мен като лекар?").
4. Затваряне на интервюто.
Трае няколко минути. Активен е пак терапевтът. Психиатърът се стреми да даде отговори (пряко или косвено) на най-важните въпроси на пациента ("Луд ли съм?", "Безнадежден ли е моят случай?", "Как да се оправя?" и др.). Крайната цел на интервюиращия е да "спечели" пациента и той да дойде отново - иначе тази среща е провал.
5. Излизане от интервюто.
Съвсем кратко. Маркира, че двамата участници напускат досегашните си роли на терапевт и пациент (клиент). Подаване на палтото на пациента и сбогуване. Това бележи края на взаимоотношенията, които до този момент са били от професионална позиция, а вече са от комплементарна (букв. допълнителна) позиция. Така двамата участници в комуникацията отново стават обикновени хора и ако терапевтът срещне пациента си на улицата, той не бива да го пита за симптомите му.

Und Dies auch.