ДОН КИХОТ (alias "Don_Kichot")

[adiko]

откъде го изкопахте това, колега доста е забавно. прилича на литературните анализи, които имаше по мое време (не знам сега как се наричат, сигурно има безумни промени в образователната система, не казвам, че тогава системата е била перфектна, но поне излизаш с някаква обща култура)

[felix]

Натъжен от темата, и аз бих искал да споделя с вас една творба на Д.Дамянов за Дон Кихот. Това е едно любимо мое стихотворение, всеки път ме кара да се чуствам... особено. Ето го:

Свободата, Санчо!...
Дамян Дамянов

- Свободата, Санчо!... – Дон Кихот горещо
маха две ръце – две мелнични криле.
- Свободата, Санчо, е велико нещо!
... Санчо го не чува – тъп като теле.
- Санчо, разбери ме!...
Санчо не разбира.
Санчо дъвче нещо. Санчо е зает.
Дон Кихот откача. Дон Кихот умира.
Санчо оцелява. И върви напред.

[Mishelina]

Незнам защо колегите решиха да пишат именно във този форум за Дон Кихот Може би заради името на един от потребителите във форума, който често го сменя, но това не мисля да коментирам. Всеки иам право на избор, а форумите дават още по-голяма свобода.
Искам само да споделя, че "Дон Кихот" е невероятна книга, беше ми любима в гимназията и все още е. Шедьовър. Не ми остава време да я препрочета, а може би не искам, малко ме натъжава...........И колкото и времето на рицарите да е отминало в книгата има вечни истини, дори и за сегашния забързан ден. Заслужава си да се прочете.

[prof_prof]

Като сме тръгнали да се "вкисваме", ето и една песен по темата

http://www.vbox7.com/play:0161247a

[Magnollia]

Имахме една картина на Петър Борджошки, която баща ми подари. Много добра картина, но ми навяваше адска тъга. На нея беше изобразено следното: В центъра на картината имаша вятърни мелници с големи криле, а малко по-отдолу един стол и на него един мъж припаднал и полусвлечен от стола. В десния долен ъгъл има една врата, която е зачертната (като при знаците "пушенето забранено"). Това ми изглежда толкова безнадеждно. Сякаш борбата с "вятърните мелници" на живота е безизходна и безсмислена.

Но иначе Дон Кихот е вечен за мен. Дори в днешния свят още съществува, макар и рядко.

[Gabi1]

А какъв герой е според вас Дон Кихот - положителен или отрицателен?
За мен определено е положителен. Казано на съвременен език, това е герой, борещ се с установеното статукво. Не, че е плюс да си вечната опозиция на всичко, но има нужда и от такива. Един мечтател, който просто не е уцелил времето и мястото.... /визирам само и единствено литературния герой на Сервантес /. Сори, че прозвуча малко като литературен анализ, но явно ми е останало навик от школото.....
Иначе и Джон Ленън го изпя прекрасно - "Може би аз съм само мечтател, но аз не съм само един" /аз така го превеждам, не знам дали е най-точно/. Сигурно всеки от нас се е борил със своите вятърни мелници......

[diaida]

Ако се визира лиричния герой на Сервантес, то може дълго да се пише, но се съмнявам, че открилия тази тема е имал предвид това.
По-скоро темата е закономерно следствие на непрестанния картечен огън открит във всички теми и подтеми на форума от юзър, ползващ съвсем не по достойнство името на този велик мечтател от световната литературна класика.
На въпросния съвсем не толкова мечтателен образ по-скоро би му подхождал ник, от рода на "Чапаев". Самоотвержената партизанска битка, която той води с всеки един враг, желаещ да получи насока или съвет от юрист е направо епична, но в никакъв случай не е Дон Кихотовска. В нея няма и нотка романтизъм, да не говорим за рицарство. В битката на нашия Дон Кихот де ла Филибето досадно се откроява един и същ закономерн сюжет, а именно да се препраща жертвата при юрист, където да си плати за удоволствието от консултацията, а ако избере него - още по-добре! Нахоканата и унижена до крайност персона има две възможности - да отвърне на огъня с огън, или горко да съжали, че е предприел такова питане и да не си и помисли да задава други въпроси. В първия случай се създава конфликт в сюжета - тоест творбата търпи развитие, във втория именно поради липса на такъв творбата остава с "отворен финал".
Дулсинея при нашия герой, може би трябва да се замести с Ванка картечарката, а Санчо с Петка .
Едва тогава творбата най-достоверно ще пресъздаде революционния стил в сюжетите на героят с многото лица.
А, сега - равнис! мирно! и кръгом към бойното поле ...

[Gabi1]

Не беше ли Анка дружката на Чапаев?

[mitko6]

Със смъртта на Дянко Сотиров си отиде и част от историята на българската политемиграция
Мариета Станкова
4 Април 2008


http://mediapool.bg/show/?storyid=137862&srcpos=12

На 3 март 2008 г. на 94 годишна възраст в Лондон след кратко боледуване почина Дянко Сотиров. Името му е добре познато сред българската политическа емиграция от годините на Студената война и на читателите на мемоари и изследвания за дейността на българите антикомунисти в чужбина. Животът му - макар в по-голямата си част далеч от България - се преплита със съдбоносни моменти от най-новата българска история.

От средата на 1950-те години Сотиров живее в Лондон, където е специално поканен на работа в българската редакция на ББС. Тук той е в стихията си – превежда, пише, подготвя радио-предавания за България. Той внася в работата си страст към политиката и тънко разбиране на методите на комунистическите управници в родината си, съчетани с острия ум на юрист и широка европейска култура.

Неговите интелигентни анализи и опустошителни критики на комунистическия режим го превръщат в истински воин в пропагандната битка между Изтока и Запада. През 1978 Сотиров е последният колега видял Георги Марков преди фаталния случай с отровния "български чадър".

Самият Дянко Сотиров и съпругата му Мими на два пъти като че ли тъкмо навреме се измъкват от насилието, вихрещо се в България след 1944 г. През 1945 г., бившият финансов министър Димитър Савов лично избира Сотиров за свой защитник пред Народния съд. Младият адвокат няма опит в наказателни дела, но напълно оправдава доверието и успява да постигне една от малкото несмъртни присъди в големия политически процес. Но радостта е мимолетна – просто часове след като съдът се е произнесъл, Савов е изпратен в Белене; нареждането за това, както за целия ход на делото е дошло от най-високо място. Сотиров остава с характеристиката на защитник на "народен враг".

Междувременно, Сотиров е специален съветник на Министерството на външните работи по въпросите на примирието към Междусъюзническата контролна комисия, която на практика управлява победена България след Втората световна война. За него спорят премиерът Кимон Георгиев, който го иска за секретар на Министерския съвет, но надделява проф. Петко Стайнов, който като преподавател по право е открил юридическия и политически талант на Сотиров, привлякъл го е към кръга "Звено” и му е съдействал за специализация във Франция. В Комисията Сотиров научава много за целите и средствата, които Съветският съюз прилага в България. Съумява да освободи бивши швейцарски активи от това да бъдат третирани като германско имущество, защото документите им били на немски. Успява и да намери в победена България тетрадки и моливи за първокласник в победителката Русия и така спечелва благоразположението на бащата - руски офицер. Това се оказва решаващо, когато документите за заминаване в Париж се бавят у властите и признателният руснак без въпроси осигурява необходимите изходни визи.

Изпращайки един от най-близките си сътрудници в чужбина, за да помага при сключването на мирния договор с България, Петко Стайнов вероятно е искал и да го предпази от задаващата се комунистическа разправа с истински и потенциални опозиционери. Сотиров прекарва само няколко месеца като български шарже д’афер във френската столица, но и те са изпълнени с напрежение. Когато оптимистично съобщава в София за южноамериканска инициатива за облекчаване положението на България на масата на преговорите, самият Георги Димитров се произнася, че "само СССР ще защитава интересите на България”.

Васил Коларов пък пристига в Париж с нареждането легацията незабавно да осигури публикуването на българско изложение от десетки страници при положение, че френските вестниците излизат в 4 страници! А в самата България комунистите зорко следят за разпределението на печатната хартия, която е стратегическа стока. Не след дълго, когато комунистите напълно подчиняват България, Сотиров напуска дипломатическата служба – което не пречи на комисията провеждаща чистка и МвнР в София да го обвини във вражеска дейност. И все пак, при случайна среща на улицата, Иван -Асен Георгиев – който по-късно е осъден от своите за шпионаж в полза на империалистите – спонтанно признава, че обвиненията срещу Сотиров са "пълни глупости”.

Като оценка за политическите възгледи на Сотиров, комунистите са прави – той е здраво на страната на демокрацията и свободата. Сотиров е обявен за "персона нон грата" и българското гражданство му е отнето. Но той не престава да работи и мисли за България и българите. Няколко години помага на политически бегълци, пристигащи в Париж, да получат необходимите им международни документи. Подема и политическа дейност и заедно с приятели Ст. Груев, Д. Паница и организира Съюз на Свободните българи. Пише в емигрантски издания и пътува из Европа, за да осъществи връзка с емигранти в различни страни.

Още много може да се каже за този дълъг, интересен и пълноценен живот. А личността на Дянко Сотиров най-добре се характеризира с признанието, което му дава директорът на ББС при пенсионирането му: "Хора от такъв калъп вече не излизат"!

[diaida]

@mitko6, светла й памет на тази личност, но сте се подвел по названието на темата, явно.
Персоната на която е "посветена" тази тема просто се подвизаваше под ника Дон Кихот, както сам се беше нарекъл и повярвайте ми изобщо не е романтико - героична.

Мисля, че името на личността за която публикувате не е за тази тема.