Със смъртта на Дянко Сотиров си отиде и част от историята на българската политемиграция
Мариета Станкова
4 Април 2008
http://mediapool.bg/show/?storyid=137862&srcpos=12
На 3 март 2008 г. на 94 годишна възраст в Лондон след кратко боледуване почина Дянко Сотиров. Името му е добре познато сред българската политическа емиграция от годините на Студената война и на читателите на мемоари и изследвания за дейността на българите антикомунисти в чужбина. Животът му - макар в по-голямата си част далеч от България - се преплита със съдбоносни моменти от най-новата българска история.
От средата на 1950-те години Сотиров живее в Лондон, където е специално поканен на работа в българската редакция на ББС. Тук той е в стихията си – превежда, пише, подготвя радио-предавания за България. Той внася в работата си страст към политиката и тънко разбиране на методите на комунистическите управници в родината си, съчетани с острия ум на юрист и широка европейска култура.
Неговите интелигентни анализи и опустошителни критики на комунистическия режим го превръщат в истински воин в пропагандната битка между Изтока и Запада. През 1978 Сотиров е последният колега видял Георги Марков преди фаталния случай с отровния "български чадър".
Самият Дянко Сотиров и съпругата му Мими на два пъти като че ли тъкмо навреме се измъкват от насилието, вихрещо се в България след 1944 г. През 1945 г., бившият финансов министър Димитър Савов лично избира Сотиров за свой защитник пред Народния съд. Младият адвокат няма опит в наказателни дела, но напълно оправдава доверието и успява да постигне една от малкото несмъртни присъди в големия политически процес. Но радостта е мимолетна – просто часове след като съдът се е произнесъл, Савов е изпратен в Белене; нареждането за това, както за целия ход на делото е дошло от най-високо място. Сотиров остава с характеристиката на защитник на "народен враг".
Междувременно, Сотиров е специален съветник на Министерството на външните работи по въпросите на примирието към Междусъюзническата контролна комисия, която на практика управлява победена България след Втората световна война. За него спорят премиерът Кимон Георгиев, който го иска за секретар на Министерския съвет, но надделява проф. Петко Стайнов, който като преподавател по право е открил юридическия и политически талант на Сотиров, привлякъл го е към кръга "Звено” и му е съдействал за специализация във Франция. В Комисията Сотиров научава много за целите и средствата, които Съветският съюз прилага в България. Съумява да освободи бивши швейцарски активи от това да бъдат третирани като германско имущество, защото документите им били на немски. Успява и да намери в победена България тетрадки и моливи за първокласник в победителката Русия и така спечелва благоразположението на бащата - руски офицер. Това се оказва решаващо, когато документите за заминаване в Париж се бавят у властите и признателният руснак без въпроси осигурява необходимите изходни визи.
Изпращайки един от най-близките си сътрудници в чужбина, за да помага при сключването на мирния договор с България, Петко Стайнов вероятно е искал и да го предпази от задаващата се комунистическа разправа с истински и потенциални опозиционери. Сотиров прекарва само няколко месеца като български шарже д’афер във френската столица, но и те са изпълнени с напрежение. Когато оптимистично съобщава в София за южноамериканска инициатива за облекчаване положението на България на масата на преговорите, самият Георги Димитров се произнася, че "само СССР ще защитава интересите на България”.
Васил Коларов пък пристига в Париж с нареждането легацията незабавно да осигури публикуването на българско изложение от десетки страници при положение, че френските вестниците излизат в 4 страници! А в самата България комунистите зорко следят за разпределението на печатната хартия, която е стратегическа стока. Не след дълго, когато комунистите напълно подчиняват България, Сотиров напуска дипломатическата служба – което не пречи на комисията провеждаща чистка и МвнР в София да го обвини във вражеска дейност. И все пак, при случайна среща на улицата, Иван -Асен Георгиев – който по-късно е осъден от своите за шпионаж в полза на империалистите – спонтанно признава, че обвиненията срещу Сотиров са "пълни глупости”.
Като оценка за политическите възгледи на Сотиров, комунистите са прави – той е здраво на страната на демокрацията и свободата. Сотиров е обявен за "персона нон грата" и българското гражданство му е отнето. Но той не престава да работи и мисли за България и българите. Няколко години помага на политически бегълци, пристигащи в Париж, да получат необходимите им международни документи. Подема и политическа дейност и заедно с приятели Ст. Груев, Д. Паница и организира Съюз на Свободните българи. Пише в емигрантски издания и пътува из Европа, за да осъществи връзка с емигранти в различни страни.
Още много може да се каже за този дълъг, интересен и пълноценен живот. А личността на Дянко Сотиров най-добре се характеризира с признанието, което му дава директорът на ББС при пенсионирането му: "Хора от такъв калъп вече не излизат"!